Как се търси жив ягуар в квартал “Банишора”? Ако някой ме беше попитал мен, щях да отговоря кратко и ясно: с психиатър! Но понеже ми се наложи да правя именно това – да търся жив ягуар – сега отговарям по друг начин: с Росен!
Росен Йорданов е артдиректорът, с когото съм работил заедно най-много. Тримата с Дилян сме създали няколко списания, а Росен и Дилян са работили по още толкова много проекти, че наистина не зная кога са имали време за всичко това. Но ние си предавахме лудостта един на друг, и през 2001-а започвахме списание „За мен”. Тук е и мястото да благодаря на Максим Майер, който ни повярва, научи и и ни даваше подкрепата си през цялото време.
Първият брой беше много силен: Слави Трифонов на корица, Бойко Борисов - „Мъж на броя” със заглавие „Тайният мъж до царя”, което в днешно време звучи притеснително неточно. Днес ще попитате „Кой цар?”, а не „Кой Борисов?”, нали? Това интервю е суперинтересно (направено от Ани Клисарска – тогава водещ журналист от в. СЕГА). Бойко много подробно разказваше за подземния свят и за престрелките, в които е участвал. Забавни бяха и случките около Тодор Живков и как е пазарил милиарди за България по чисто селски начин. Възхищение се четеше в очите на Борисов от възможността да бъде близо до царя. Но това е друг роман.
Случаят с живия ягуар започна много странно. Искахме да направим фотосесия с някой, който има имиджа на мъжкар. Нещо съизмеримо с авторитета на Бойко Борисов. Тогава той се наричаше Богомил Бонев. Бонев учтиво отклони поканата, защото (ние не знаехме) щеше да се кандидатира за президент и не искаше да ни прекара да му правим безплатна реклама.
Тогава Росен реши, че ще обърнем завоя и ще хванем човек не от политиката, а от мъжкар от шоубизнеса.
От снимките можете да видите, че това е Йордан Йончев – Гъмзата от Ку-Ку бенда на Слави. Гъмзата с тромпет, а до него ягуар. Добрата новина беше, че той се съгласи, а лошата - че трябваше да намерим котето. Котето, както разбрахме, се намираше в кв. „Банишора”. Росен го разбрал „от някакъв вестник” и „нямало проблем” да се намери толкова екзотично животно. Просто ще питаме от кафене на кафене и готово! Пфу, какво може да се очаква от художник! Той че е луд – луд е, но защо аз му се вързах.
Два дни! Цели два дни обикаляме и питаме: „Добър ден, да сте виждали тук един ягуар?”, „Ааааа, джагуар? Какъв цвят?”
Може би още след този отговор трябваше да призная, че подходът не е от най-успешните, но не, продължихме. Трябваше да опознаем хората и традициите в кв. „Банишора”, за да вдигна телефона и да разпитам няколко фотографа от вестници. А това отне само някакви 5 минути.
Наистина ягуарът е израснал „Банишора”, както разбрахме сетне, но по технически съображения бил преместен в Горна баня.
Техническото съображение всъщност беше едно и беше свързано с невъзможността котето да завърже приятелство с друго животно. Примерно, щом види някой зъл питбул, се затича към него жизнерадостно, а онова, грозното, хуквало в паника и скимтене накъдето му видят очите.
Ягуарът живееше в къща с високи телени заграждения, а за него се грижеха две момчета, за чийто занаят не искахме да питаме. Достатъчно беше, че единият беше родом от Чечня и докато разглеждаше брой на „За мен” със статия за най-опасните терористи в света, се спря на частта за Шамил Басаев, като поклати глава и сподели, че с него са се били на някаква сватба преди години.
От своя страна котето си играеше с неговите детски играчки – две-три автомобилни гуми, които размяташе с лекота. От време на време момчетата му хвърляха, като на куче, цепеница вместо пръчка, която спокойно щеше да гори почти ден в печка.
Исторята на тази фотосесия има още много смешни моменти, които ще дам в резюме:
- Построихме студио на поляната, защото нямаше как да откараме ягуара в студио.
- Гъмзата получи две нежни одрасквания от котето.
- Момчетата накараха ягуара да ближе Йордан по главата, а после му казаха, че това е единствения звяр от рода котки, който убива, като директно чупи черепа на жертвата. Гъмзата веднага запали цигара.
- Стана прекрасна корица, но според мен 80% от хората го приеха като чудесен колаж, а някой дори попита къде продават толкова реалистични играчки.
Още любопитни факти от списание „За мен”
- За фотосесията на Елена Петрова беше поръчана опашка на русалка, която направиха майсторите в Националната опера. При първото потапяне в морето опашката се напълни с щипалки и Елена изживя кошмарни мигове, докато екипът успя първо, да разбере какво се случва, и, второ, да свали здраво закрепеното украшение.
- За първата корица на „За мен” Слави Трифонов беше гримиран като биткаджия – с много белези по лицето. Идеята беше, че колкото и войни да води, Слави винаги оцелява. Великият Коклин го направи толкова достоверно, че някои жълти и не-жълти вестника „разкриха” истинското лице на Трифонов. „Колко ли грим слага водещият, за да прикрие тежките си белези?”, „От какво са белезите по лицето на Слави?”… Идиоти! От Коклин, естествено.
- Водещата на новините по bTV Марияна Векилска прекара близо 8 часа на около 2 градуса в металообработващ цех. Целият екип трепереше под дебелите си палта и шуби, а тя героично издържа, без да каже и дума. Нашата теза беше, че стилистите на телевизията вероятно я мразят, защото човек може да бъде и елегантно облечен, без да прикрива красотата. След фотосесията Векилска имаше сериозни неприятности, но според нас просто й завиждаха.
- Митко Бербатов. Тази фотосесия обиколи света. Първо германския „Билд”, после „Експрес”, а години по-късно и „Нюз ъф дъ уорлд” превърнаха снимките в суперпопулярни.
- Скандалната педи време водеща на „Сигнално жълто” (корица на сп. „ЕГОИСТ”) си изпати с експериментите на артдиректора. Всичко трябваше да бъде в жълто. Включително и млякото, в което тя трбяваше да легне гола, прикрита с жълти ръкавици и играеща си с жълто пате. При занижени бюджети, трудно се купуват 150 литра мляко. Но в крайна сметка се спазарихме с МЕТРО за същото количество, но с изтичащ срок. Единственият проблем беше темпертурата на млякото – „цели” 2 градуса. Милата, замръзна.
- Нели Атанасова (Тогава от „Огледала”) имаше късмета да стане последната корица на „За мен”. В денят, когато издателите изненадващо решиха да спрат списанието, пристигна новината, че тази корица става и корица на френското списание Photo, като победител сред 50 000 други фотографии.
- Мира Добрева веднъж каза: „Не съм кукла Барби.” Това беше и в основата на фотосесията. В нея тя играеше Барби, която убива Барби. Мелеше я на кайма, погребваше я в розов пясък, с розова лопата, гарнирана с розови сърчица. Прекрасна сесия.
- Ивет Лалова тичаше по червен килим на разрушен мост над Околовръстното шосе. Суматохата подразни щъкащите наоколо сутеньори и ченгета. Никой не беше арестуван.
- Лицето на демокрацията – Лияна Панделиева се снима в садо-мазо сесия като знак на протест срещу бонбоненото клише, което й налагаха. Малко е да се каже, че предизвика скандал.
To be continued
(защото има още много да се разказва)
